Български обекти под закрилата на ЮНЕСКО

15.02.2016 от admin

Стратегическото разположение на България като кръстопът между Ориента и Европа е причина днешната и територията да е населявана от различни култури – траки, гърци, римляни, българи, славяни, византиици, османци и т.н. Всички те са оставили богато културно наследство, което днес България с гордост показва на своите гости. Това богатство, естествено, е оценено от Организацията за образование, наука и култура на ООН-ЮНЕСКО. Паметниците под закрилата на ЮНЕСКО в България включват седем културни и два природни обекта, както и два феномена в списъка с нематериално наследство.

 

Боянската църква

Включена в Листата на световното културно наследство на ЮНЕСКО през 1979 г.

Боянската църква е средновековна църква в квартал Бояна в София. През XI в. тук е имало укрепление, което е играло важна роля във войните с Византия. Боянската църква е най-забележителният паметник на българската средновековна живопис. Същевременно тя е един от най-добре запазените и интересни наши архитектурни паметници от епохата на феодализма. Тази църква е единственото оцеляла до наши дни част от Боянската крепост. Комплексът се състои от три последователно изградени части, като най-старата църква – източната, е строена през Х и ХI в. Пристроената към нея през ХІІІ в. двуетажна църква в архитектурно отношение е великолепно свързана с първата. Третата част е изградена през ХІV в. от камък и стои твърде чуждо към другите две. Ценни стенописи от 1259 г. с високи художествени качества и неоспорим принос в европейската художествена култура. На северната стена са изобразени ктиторите севастократор Калоян, “братовчед царев, внук на сръбския крал Стефан”, и съпругата му Десислава, а на срещуположната стена – царската двойка Константин Тих Асен и Ирина, внучка на цар Иван II Асен и дъщеря на византийския император Теодор Ласкарие. Предадени са всички подробности в облеклото, в лицата са спазени индивидуалните особености, така че може да се приеме, че това са истински портрети, рисувани вероятно от натура и то във време, когато портретната живопис е била в зачатък. В много от религиозните сцени са изобразени черти от тогавашния народен бит. Стенописите имат не само художествена, но и историческа и документална стойност.

001

Ивановски скални църкви

Включени в Листата на световното културно наследство на ЮНЕСКО през 1979 г.

Ивановските скални църкви се намират на 18 км. южно от град Русе, до село Иваново. Отличават се от другите запазени скални манастирски комплекси в България с добре запазените си стенописи. За разлика от традиционните манастири, които се състоят от 1–2 църкви, монашеска и стопанска части, в Иваново има разклонена мрежа от малки скални църкви, параклиси и килии, издълбани на различна височина в скалите на живописния каньон на река Русенски Лом и свързани с пътеки и скални стълби.  Представляват комплекс от около 20 броя средновековни църкви, параклиси и килии, разположени в пещери, издълбани в отвесните склонове на долината на река Русенски Лом. Комплексът е обитаван през 13 – 17 век от монаси, много от които са били граматици и книжовници. От 13 век са датирани параклисът  “Господев дол” и Затрупаната църква. Запазени са средновековни стенописи. Стенописите по стените на църквите са от различни периоди. В Затрупаната църква има портрет на цар Иван Асен II като ктитор, а ктитор на “Църквата” е цар Иван Александър. В последната са съхранени уникални стенописи в стила на Търновската и Цариградската живопис от XIV в., характеризираща се с изключителна изразителност, движение на образите и драматизъм в изобразяването на Христос. Най- значителна от скалните църкви е „Св. Богородица“. Предполага се, че цар Иван Александър (1331-1371 г.) е неин дарител и основател. Тя е издълбана в скалата на 38 метра височина, а сред сцените и са: “Животът на Йоан Кръстител”, “Обесването на Юда”, “Страстта Христова”, както и образи на светци. В  нея, също така, има ктиторски портрет на цар Иван Александър, държащ в ръце модела на църквата.

 

ivanovski_skalni_manastiri-1024x683

 

Казанлъшката гробница

Включена в Листата на световното културно наследство на ЮНЕСКО през 1979 г.

Казанлъшката гробница е рядко свидетелство за строителното майсторство на траките и за живописното изкуство през елинистическата епоха. Тя е най-старата и единствена със запазени живописи в Европа. Разположена в могила близо до град Казанлък, Казанлъшката гробница е открита случайно през 1944 година при изкоп на противобомбено скривалище. Оказало се, че вместо естествено възвишение, това бил изкуствен насип върху гробница. Датира от края на 4-ти и началото на 3-ти век пр.Хр. Състои се от предверие,  коридор (дромос), куполна гробна камера (толос), изградени от тухли и камък. Извества е със стенописите – най-добре запазените у нас и с най-висока художествена стойност, свързани с тракийското изкуство. В коридора са изписани бойни сцени, в камерата е уникалната сцена  на погребалното угощение и символичното  изпращане на починалия тракийски владетел, съпроводено от три препускащи  колесници. Гробницата е била ограбена още в древността – разбити били вратата и преддверието. Всички скъпи предмети, които по обичая са поставяни при покойника са откраднати – златни и сребърни съдове, накити и украси за коне и колесници. На пода на коридора са открити само крив тракийски нож и железен връх на копие. При пресяването на пръстта са открити, обаче, сто и четиридесет миниатюрни полусферични копченца и позлатени глинени цветчета – вероятно от украсата на скъпа женска дреха.

 

 

915782

 

Мадарски конник

Паметник, включен в Листата на световното културно наследство на ЮНЕСКО през 1979 г.

Мадарският конник е най-забележителният паметник в Националния историческо-археологически резерват „МАДАРА“. Намира се само на около километър и половина от село Мадара и на 20 км от Шумен. Уникалният скален релеф, изсечен на 23 метра височина, през VIII в. сл. Хр., а размерите му са 2.6 м на 3.1 м. Паметникът изобразява конник в естествена големина, лъв, куче и надписи на гръцки език около фигурата на конника. Конникът е с връхна дреха до коленете. С лявата ръка държи поводите на коня, докато с дясната ръка е хвърлил копие върху поваления под предните крака на коня лъв. Зад гърба на конника личи високо облегало на седло. Десният крак на конника е пъхнат в стреме, на гърба си носи калъф за лък. Върху забитото в лъва копие има знаменце, а зад коня – тичащо куче. Предполага се, че картината изобразява хан Тервел като победител. Тя напомня триумфалните сцени в релефната пластика на иранския изток и античните художествени традиции. Така детайлите подкрепят тезата за прабългарския произход на релефа.

Мадарския конник е само част от националния историко-археологически резерват “Мадара”. Свързан е със създадения от хан Омуртаг на терасата под скалите голям култов комплекс, включващ: езическо светилище, капища (езически храмове), дворцови и жилищни сгради и други постройки. В подножието на скалите има голяма пещера наречена “Пещерата на нимфите”, където в древността траките почитали своите божества. В резервата са открити праисторическите култови фигурки и оброчни плочки, посветени на: Трите нимфи, на Зевс, Херакъл, Дионис, Кибела, на тракийския конник-герой Херос и др.

Релефът има огромно културно и историческо значение не само за страната ни, но и за целия свят. Това се потвърждава от включването му през 1979 г. в списъка на ЮНЕСКО за световно културно и природно наследство. Районът около Мадарския конник е изключително богат на исторически забележителности. Наблизо се намират и старите български столици Плиска и Преслав.

 

2800936039_d756abc082_b

 

 

Рилски манастир

Включен в Листата на световното културно наследство на ЮНЕСКО през 1983 г.

Най-големият манастирски комплекс в България. Разположен е на 3 км източно от град Рила в едноименната планина. Основан е през 10 век от св. Иван Рилски или от учениците му. Скоро след това манастирът се превръща в обект на поклонничество и щедри дарения от страна на владетелите. Бурната история на страната е оставила отпечатък и върху манастира. Той неколкократно е разрушаван и възстановяван. Най-старата запазена постройка е каменната кула, изградена през 14 век от феодала Хрельо Драговола. Останалите сгради са от началото на 19 век. Жилищните крила с килиите затварят обширен вътрешен двор, в средата на който, до средновековната Хрельова кула, се издига главната манастирска църква „Света Богородица“.

Суровият крепостен вид на външните манастирски стени контрастира с жизнерадостната архитектура на църквата и ажурните открити галерии (чардаци) пред килиите. В четириетажните жилищни крила има над 400 килии, четири параклиса, гостни стаи за поклонниците, манастирска готварница (магерница) с оригинална конструкция. Според надпис на фасадата главната църква е построена 1835 от майстор Павел Иванович. Тя е трикорабна, с три големи купола по надлъжната ос и два по-малки върху страничните параклиси. Разнообразието от форми и обеми е допълнено от богатата цветна гама на строителните материали и стенописната украса. В изписването на храма участват зографи от Банската и Самоковската художествени школи.

Единствен Захари Зограф подписва и датира стенописите си (1844). Централният иконостас, който прегражда олтарното пространство, е внушителен. Дърворезбата, дело на Атанас Теладур (1839) е с високи художествени качества.

Рилският манастир е едно от най-важните културно-просветни и книжовни средища в българската история. Той достига голям книжовен разцвет през втората половина на 15 век, когато в него работят изтъкнати книжовници. Днес в манастира се съхраняват ценни български писмени паметници – около 250 ръкописни книги от 11 – 19 век, 9000 старопечатни издания, нотирани ръкописи, възрожденски графични щампи и др.

7409295508_e85f6f1071_o

 

Несебър

Включен в Листата на световното културно наследство на ЮНЕСКО през 1983 г.
Старият град Несебър е разположен на малък полуостров в Черно море и чрез тесен провлак се свързва със сушата. Тук са запазени ценни паметници от всички епохи на неговото хилядолетно съществуване – стари крепостни стени от Римската епоха и Средновековието, византийски и старобългарски църкви, старинни къщи от XVIII и XIX век. Стотици котви, извлечени от крайбрежните води, показват значението му като търговско пристанище. Скъпи и изящни предмети са открити при разкопки, а надписи, скулптури и декорация свидетелстват за устройството на града, за културните институции, за храмовете.
Селището възниква през къснобронзовата епоха и става укрепен тракийски град под името Месембрия. В края на 5в пр.н.е. е гръцка колония, заселена с дорийски преселници. През елинистическия период настъпва разцвета на града, който продължава няколко столетия- до началото на римското владичество през 1в пр.н.е. По време на римската епоха има второстепенно значение. След преместването на столицата от Рим в Константинопол  обаче от далечна периферия Несебър се оказва почти в центъра на империята. През 5 и 6в градът бива отново опасан с дебели крепостни стени. През 812г хан Крум превзема Несебър, след което градът неколкократно е владение на България и Византия. Несебър влиза в пределите на Втората българска държава по времето на цар Теодор Светослав и става един от нейните важни центрове. Разцвет преживява по времето на цар Иван Александър. От този период са издигнатите в града многобройни църкви. В края на 14в е завладян от турците. В средата на 19в градът бележи нов възход.
През 1366г., привлечени от богатствата на града, в него нахлуват кръстоносци. През 1453г Несебър пада под турска власт, тогава търговията и риболовът остават главни занятия. Появява се едно ново архитектурно богатство, с което е известен Несебър – старите двуетажни къщи. Те се характеризират с това, че първият етаж е от плътен каменен градеж и служи за стопански цели. Там са съхранявали риба, инструменти, както и бъчвите с вино. Понякога има отделни помещения за прислугата и кухня. Тясно грубо стълбище води към втория етаж, който е с еркерна конструкция и има живописна дървена обшивка и множество прозорци. Това е същинското жилище. По-заможните граждани са отделяли помещения за баня и тоалетна. Къщите са били белосвани отвътре. Отвън стените са покрити с дърво за защита от вятър. Дървени подпори опасват каменната конструкция на първия етаж и служат за подпора на еркерните прозорци. Много от тези къщи са реставрирани и обявени за паметници на културата. Реставрирана е и старата крепостна стена и портата, през която се е влизало(тя е част от най-старата крепост). Градът е обявен за град-музей.

nessebar3 Свещарска гробница Включена в Листата на световното културно наследство на ЮНЕСКО през 1985 г. Намира се в североизточна България, на 2,5 км югозападно от село Свещари, на 5 км северно от Исперих и на 34 км североизточно от Разград. Разкрита е през 1982 г. при разкопките на високата Глинина могила край селото. Заедно с другите две изящни по-малки гробници – близнаци, тя образува единен архитектурен комплекс, създаден в последните десетилетия на IV и началото на III в.пр. Хр.
Времето на построяване на Свещарската гробница – края на ІVв. пр. Хр., съвпада с периода на голям политически, икономически и културен разцвет на древнотракийските племена гети. Богатата украса и съвършена архитектура на гробницата подчертават политическата мощ на владетеля, за когото е била изградена в съседство с неговата столица. В района е съществувала силна строителна и художествена школа, умело съчетавала елинистическите концепции с местните тракийски религиозни и художествени идеи.
Това е царска гробница, състояща се от коридор и три квадратни сводести камери: преддверие, странично помещение и гробна камера, покрити с полуцилиндричен свод. Входът е украсен със стълбове с йонийски капители, а над тях лежи плоча с релефен фриз от стилизирани волски глави, розетки и гирлянди. Встрани от входа на помещението вероятно са били поставени дарове и жертвоприношения. Всичко направено от скъпи метали е разграбено още в древността. В централната гробна камера са поставени две каменни легла, над богатата релефната украса е изобразена сцена с култов характер, пресъздаваща обожествяването на знатен тракиец. Ритуалът по обожествяването е представен горе на полукръглата стена под свода на гробната камера. Тук владетелят е на кон, следван от двама оръженосци, а срещу него е богинята, която му подава златен венец, следвана от четири жени с различни дарове в ръцете. Стените на гробната камера са оформени като колонада. Колоните са долепени до стената. Блоковете под свода се поддържат и от 10 кариатиди (женски фигури) Кариатидите са застанали с вдигнати ръце.и са високи по 1.20м. По статуите на кариатидите и по нарисуваната в люнета под свода сцена се разбира, че нито скулпторите, нито художниците са успели да завършат работата си. Тези детайли показват, че владетеля, за когото е била предназначена гробницата е починал внезапно. Ръцете на някои от кариатидите са издялани грубо, а рисунката е очертана само с черна креда. 640px-SveshtariTumulus

 

Национален парк Пирин

Включен в Листата на световното културно наследство на ЮНЕСКО през 1983 г.

 

Заради неповторимото биологично разнообразие и забележителните природни образувания на Пирин, правителството на Република България е определо над 40 000 хектара от планината за защитена територия – Национален парк „Пирин“. Това късче природа е безценно българско и световно богатство, включено в програмата „Човек и биосфера“ и в Листата на световното културно наследство на ЮНЕСКО.

Национален парк Пирин заема значителен дял от красивата Пирин планина, която славяните при заселването си оприличават на своя бог Перун и чието име е в основата на съвременното й наименование. Той крие изключително разнообразие на горски, субалпийски и алпийски екосистеми, и красотата на всички форми на алпийския релеф. Вековни гори, удивителни мраморни върхове-гиганти, страховити бездни на циркусите, изумрудени езерата,мъхави еделвайси и бистри реки представляват естествен пейзаж и среда за обитаване от животни като диви кози, сърни, мечки, диви котки и вълци и др.

Релефът на Пирин планина е разнообразен и включва добре изразена високопланинска част, осеяна с множество езера, гористи планински ландшафти, които определят уникалното фаунистично богатство в планината.

Растителният свят на Пирин e място, където природата е разгърнала щедро своето майсторство. Пирин е една от най-оригиналните във флористично отношение наши планини. Тя се характеризира с изключително растително разнообразие и висок процент на ендемичния компонент. Съчетанието от различни климатични условия, релеф и почви, са обусловили забележително растително разнообразие на територията на Нaционален парк “Пирин”. В състава на горите на територията на Национален парк „Пирин” участват 16 дървесни вида, като някои от тях са ендемични видове, други са с особено консервационно значение, или представляват едни от най- големите запаси на съответния дървесен вид в Европа или в България.

В Национален парк „Пирин“ са установени 2091 вида и подвида безгръбначни животни (паяци, многоножки, насекоми, охлюви и др.). В това число са включени 294 редки вида, 216 ендемита, 176 реликта и 15 вида присъстващи в световни и европейски списъци на застрашените видове. От гръбначните животни се срещат 247 вида. Това включва 6 вида риби, 8 вида земноводни, 11 вида влечуги, 159 вида птици, 45 вида бозайници.

pirin

 

Национален резерват Сребърна
Включен в Листата на световното културно наследство на ЮНЕСКО през 1983 г.

Езерото Сребърна е разположено край река Дунав, на около 18 км западно от град Силистра, Североизточна България. Неговата уникалност произтича от факта, че е главна „спирка“ по т. нар. Via Pontiсa, най-важното миграционно трасе на прелетните птици между Северна Европа и Централна Африка.

Резерватът е една от най-интересните влажни зони в Европа с изключително разнообразие на растителни и животински видове.

Цялото езеро е обрасло с тръстика и други водолюбиви растения. Флората е представена от 67 вида висши растения, част от които са рядкост за Европа. В резервата се срещат 39 вида бозайници, 21 вида влечуги и земноводни и десетина вида риби, между които щука, каракуда, червеноперка и т.н. Сред защитените видове в него са: видра, ондатра, езерен рак, обикновена костенурка, воден плъх, бял лопатар.

Микроклиматът, флората, фауната и другите условия на Сребърна я превръщат в истински рай за пернатите. Тук гнездят над 100 вида птици – къдроглав пеликан (единствената колония в страната и най-голямата на Балканите), малък корморан, чапли, блестящ ибис, лопатар, ням лебед, червен ангъч, сива гъска, патици, потапници, гмурци, тръстиков блатар, рибарки, синьогушка, мустакат синигер и др.

211_54_a4f46f00

 

Бистришките баби

Включени в Списъка на световното нематериално културно наследство на ЮНЕСКО през 2005 г.

Бистришките баби са най-известните бистричанки, прочули се по целия свят с изпълненията си на архаичен фолклор от Шоплука. Настоящият им ръководител е Дина Колева, а жените от състава са: Крема Гьорева, Цветанка Ценкова, Евдокия Батлачка, Гергинка Вайова, Севда Гергова, Анета Галева, Надежда Пашалийска и Галина Танева. Песните им се характеризират с архаична полифония, танци и обичаи от Шоплука. Диафонията (или известна още като шопска полифония) е специфичен вид полифонично пеене, при което един или два гласа оформят извивките, докато другите певци поддържат монотонно пеене, което се удвоява или преминава в триглас, придружавайки така водещите певци. Танцьорите са облечени в народни носии и играят хоро в кръг, чиято посока обикновено е обратна на часовниковата стрелка. Въпреки разнообразните стъпки, едно е характерно – музикалният и танцовият ритъм не са в синхрон.

bistrishki_babi

 

Нестинарството

Включено в Списъка на световното нематериално културно наследство на ЮНЕСКО през 2009 г.

Нестинарството е древен обичай, при който хората танцуват боси върху жарава (въглени). Според традицията нестинарите играят вечерта в деня на Константин и Елена (нощта на 3 срещу 4 юни по стар стил). Обичаят е разпространен в началото на 20 век в няколко български и гръцки села в Източна Тракия, част от които през 1913 година попадат в България, а друга част остават в Турция. Гръцкото население от останалите в Турция села се изселва в Гърция през 1920-те и пренася със себе си и нестинарските обичаи. Има различни възгледи за семантиката на името αναστενάρια, анастенария (на гръцки) или „нестинарство“ (на български). Според някои, името идва от гръцката дума „анастенагмос“ – въздишане, пъшкане, което е характерно за поведението на нестинарите по време на транс. Според други името идва от гръцкото „(х)естиа“ – огън.

В България обичаят е запазен в автентичния си вид само в едно село в планината Странджа – Българи. В миналото „нестинарски“ села са още гръцките Кости и Бродилово, както и българските Граматиково, Сливарово и Кондолово) и в едно-единствено село в планината Родопи. По горящите въглени обаче се играе и на други места в България, най-вече като туристическа атракция.

firedance12

 

 

 

Източници:

http://whc.unesco.org/

http://www.paylessbg.com/

http://www.bulgariaholidays-bg.com/

 

Вашият коментар

Трябва да влезете, за да публикувате коментар.